Къщата ми е разхвърляна -
като крива детска рисунка,
горе в левия ъгъл
осмокрако паяче спи.
Може би, ми завижда реда,
че съм просто драскулка -
толкова малка,
а с толкоз големи мечти.

Не обичам правите линии,
остри ъгли и излъскани шкафове,
искам утре да тръгна
без куфар към някой въпрос,
но алармата в седем
задрасква последните влакове,
късно е вече за песен,
рано е за послеслов.

Нямам минути,
с които да скитам и да откупя
мъничко, кръгло,
коприненосиньо небе.
Къщата плаче -
квадратна, разхвърляна, тъпа
да ѝ оставя драскулка
на сляпото, бяло перде.

Тръгвам обаче -
сресано - спретната из народа,
към онази убийствена подреденост -
от осем до пет,
а във къщата вечно разхвърляна
паяче босо
сънува, че може да свири
дори на тромпет.