Снегът се обиди на хората
и заваля наобратно,
към някакви бели звезди,
а семето сухо
преглъщаше корени
и се опита
да пие сълзи.

Паважът, глух
за молби и жалби,
се перчи
с неонов ревер.
Живеем някак си,
само за малко - 
като светулков фенер.

Живеем криво,
с шапки нахлупени,
а вечер броим
нищета.
Живеем назаем,
сякаш сме купени
и плащаме
с Бог и деца.

Дали ще помни
нощният вятър
някакъв 
крив пантеон?!
Снегът се обиди,
заваля наобратно,
защото 
си нямаше дом.