Тихо се рони мрака
под стъпките на вечерта,
някой самотник очаква
смисълът на есента.

Разплитат от възела дните,
но само в един кръговрат,
късо е кълбото на живите
от прокълнатия свят.

А като камък в джоба,
самотата безлика тежи,
в празно от обичи ложе
отдавна тъгата лежи.

Но смисълът, всъщност, е древен,
колкото цяла Земя,
той е : Да бъдеш потребен
на кучета, хора, цветя...