-Изглади ли ми панталона – гласът на скъпия съпруг звучеше все едно разговаря с кучето, което си е свършило природните нужди не там, където е правилно.
-Да – кротко отговори Самуила.
- А тениска имам ли изгладена? –продължаваше повелителния глас и Самуила, едва сдържайки се да не избухне отново процеди: -Да.
Добре – изстреля авторитетно съпружеското тяло – защото онзи ден се гладих сам – обвинителния тон беше съкрушителен, все едно Наполеон е трябвало сам да си изчисти обувките.
-Какъв ти е проблемът – не издържа жената, въпреки старанието си да не се поддава на провокациите.
-Откак тръгна да учиш на дърти години, къщата е станала на нищо – започна атаката величието,- нито чистиш, нито готвиш, нито переш…разпалваше се той и сякаш това му доставяше удоволствие.
-Аз да не съм ти слугиня – тросна се Самуила, търсейки си ключовете от колата.
-И майка всеки ден идва да ти мие чиниите – продължаваше да намила скъпия.
Ами купи ми съдомиялна – изфуча жената- аз да не съм я накарала случайно. И какво значи „да ТИ мие чиниите?“ - те да не са само мои?
-Че аз ако купя съдомиялна, ти за какво си ми тогава – просъска съпругът – имам печка, имам пералня, имам прахосмукачка, като си купя и съдомиялна и май ще станеш излишна..
- Аха, аз за това ли съм – да ти слугувам – скандалът влизаше в рутинните си рамки, затова Самуила махна с ръка и хукна към работата.
Записа се да учи висше някак на майтап, защото и за продавачите вече искаха такова образование. Разкъсваше се между работата, ученето и къщата, а не срещна и капчица подкрепа от този, с когото трябваше да делят и добро и лошо…
Коментарът на свекървата пък направо я шокира „Ами то се учи на млади години, а не когато си женена и имаш къща да въртиш!“
Скръцна със зъби, стисна ги до счупване и продължи да живее, освен сегашната и една паралелна реалност, където имаше нови приятели, нови гледни точки, ново разбиране за света.
На работа ходеше вече по необходимост, а не като в началото, когато беше и с удоволствие. Работеше в един склад за авточасти, където бяха само две жени. В този мъжки свят много често чуваше реплика от управителя:
-Господ е създал жената за удоволствие на мъжа, тя и за нищо друго не става!
Дразнеше се, работеше много, за да докаже, че може, но мъжете защитаваха територията си с първичната инстинктивност на диви зверове, нахлупили маските на някаква измислена цивилизованост.
От време на време Самуила си спомняше миналото и тогава я обземаше една сляпа ярост.
Беше разбрала по разпечатките. Проклетите сметки за GSM-а винаги се получаваха, когато него го нямаше. Дали от скука, или просто женската интуиция ѝ беше подсказала, че отношенията му със съседката от приятелското семейство далеч надхвърлят невинния флирт.
Грандиозния скандал, който му спретна го завари неподготвен. Той не съумя и да усети всъщност, колко е наранена, излъгана и предадена наивната ѝ душа.
Защо избра точно съседката - не знаеше. Нямаше достатъчно пари за лъскава, скъпа любовница, но и така му беше удобно.
Тя нямаше брак с мъжа, с когото живееше, а и той не изпитваше никакви скрупули. Въпреки факта, че с този мъж, освен приятели, бяха и далечни братовчеди. Не беше първа красавица. Не беше и по-умна. Но беше различна. Друга. Брачните окови и рутинният секс бяха изиграли своята роля. Той често си повтаряше оправдателно на ум, че ако кучката не си вирне опашката, мъжкият не би я закачал.
Винаги беше ревнувал жена си. Дори, когато вървеше по улицата, мъжете се обръщаха след нея. Натякваше ѝ постоянно за разни любовници и нищо на света не беше в състояние да го убеди в противното. Не знаеше за консервативното ѝ възпитание и почти фанатична вяра в семейството. Не предполагаше, колко усилия ѝ костваше да издържи ревнивите му изблици, нападки и обвинения.
След скандала се изолира. Сви се и се затвори в някаква черупка, която се оказа здрава и непробиваема, като стомана. Заради детето не се разведе с него, но не можа да преглътне двуличието на тази, с която години наред бяха споделяли майчинството, вечерите и дори летните почивки.
Времето минаваше, бурята като че ли беше забравена, но някак ненадейно, някой път без да иска Самуила си спомняше и зареяла поглед в пространството се питаше, дали съществува тази истинската, голямата, изпепеляващата любов, която описваха в книгите и филмите. Обичаше съпруга си, въпреки дрязгите, които имаха, но това беше по-скоро по навик от дългото съжителство, по-скоро като необходимост, защото човекът така е създаден – трябва да обича, за да живее.
Докато не ѝ се случи нещо неочаквано, което я накара да се замисли по въпроса за чудесата на невидимия свят.
Беше на св. Валентин – едно мразовито, февруарско утро. Отиваше на „очни“ и беше в особено кисело настроение.
„Омръзна ми от тия лигавщини – мислеше Самуила, докато бързаше за претъпкания влак-навсякъде само балони и сърчица. Чак да ти се догади, че нали това е католически празник, а ние сме православни християни. Ама не, дай ни на нас празници само, скоро и Буда ще честваме. Не вярвам на никакъв св. Валентин. Пълни щуротии“.
Самуила успя да си намери свободна седалка до някаква дремеща бабичка, от която се разнасяше екзотичен аромат на…чесън и окаляни стари панталони.
Тя се вглъби в книгата и не вдигна поглед до следващата спирка, където нахлуха като табун подплашени бизони някакви хора, чието родство с хомо сапиенс би могло да се подложи на остро съмнение. Нагъчкаха се като копърки в консерва и зажужиха като разярени оси.
Самуила вдигна поглед и потъна в нечии очи. Не виждаше мъжа, не виждаше и около него. Само очите – големи, топли, магнетични, които сякаш я погълнаха.
Усети как в корема ѝ се надигат прословутите пеперуди, пърхат, въртят се, пулсират, а после стигат до гърлото и засядат там като нещо стягащо, парещо, ново, непознато, всепоглъщащо…
„На ти сега св. Валентин – изруга наум Самуила и с разтуптяно сърце побягна към вратата на спиращия влак. Не се обърна, въпреки, че усещаше очите как парят по гърба ѝ. Тупкането в слепоочията продължи часове наред и тя се питаше възможно ли е да си е изгубила ума и под влияние на всеобщата еуфория да си е въобразила изпепеляващите очи. Не знаеше какво е почувствал мъжът, защото повече никога не го видя.
Самуила тичаше по тъмния коридор, обсипан със синкави, светещи камъни. Дългата ѝ, черна коса се виеше свободна по бялата роба. Стигна до завоя и надникна. Там беше той-мъжът с магнетичните очи, които я приласкаха и потопиха в нещо спокойно, уютно, мило познато…
Самуила се събуди преди алармата. Стана и започна да си събира багажа. Обади се на шефа си, че е в болнични. Написа бележка, заключи след себе си вратата и натовари багажа си на колата. Детето беше пораснало и поело по своя път. Съпругът щеше да си купи съдомиялна и тя повече нямаше да му е нужна. А искаше толкова малко – само и единствено любов. Беше я видяла, беше я усетила, знаеше, че съществува. Такава – истинска, както я описват в книгите и филмите. Понякога е нужно само да тръгнеш и ако няма път, просто да го създадеш, независимо от трънчетата, които ще се забият в босите ти крака. Изкуството е не да оцеляваш, а да се научиш да живееш. С любов.
