Бели усмивки,
заключени в кутия за бижута
забравят бавно
смисъла на дъгата.
Две розови стъкла
с напукани челюсти
ближат сол
от едно, зелено око.
Задънената улица
играе билярд
с кокалчетата на пръстите
и винаги печели "служебно".
Душата крещи:
- Жива съм!
Непроходилият ден пита:
- Защо???
Душата настоява:
- Жива съм!
Реалността се подхилква:
- Така си мислиш!
Тунелът злорадства
с мастилени пипала,
краят му не се вижда.
И все едно,
там пише:
"БЕЗ ИЗХОД"

... какво е това черногледство?
Ние (разбирай душите ни) не сме от тук (разбирай от така наречената "реалност") и сме за малко.
И не знаеш ли, че накрая на всеки тунел има светлина? И да не я виждаме сега, все някъде в душите ни е заровен спомена за нея!

Извинявай за коментара на стиха, стиховете не са, за да се коментират май ... ама така .. се притесних за теб да не би да се чувстваш точно така :))))))

...наистина се чувствам точно така в момента.
Знам, че не сме от тук и сме за малко, обаче понякога "реалността" взима превес...
Не се извинявай за коментара, на мен ми е приятно...
И не се притеснявай - Господ си пази лудите:)))

Имам някои теории и за реалността и борбата с нея ... ама хайде и това друг път :)))) Но си права за лудите и Господ!!!!

Да ме извикаш на този урок...за теориите де:)))