Черните й, като въглен, очи и заоблената, налята снага пък омайваха не един и двама ергени, но острият, дълъг белег върху цялото лице ги плашеше.

Турският ятаган посече цялото й семейство, още кога бе пеленаче, перна и нея през лицето, но тя, като по чудо, оживя. Отгледа я старата Койна, която мнозина смятаха за вещица, но хем се страхуваха от нея, хем се редяха за церовете й, кога нищо друго не помагаше.

Нея вечер Аблена  заспа щастлива в мечешката прегръдка на Дамян и дори натрапчивото, мълчаливо неодобрение на свекървата се стопи от ума й, като слана на слънце.

Годините потекоха равни, като река, но постепенно  щастието започна да вехне и зачезва в хорските шепоти: „Ялова, празна, яловица…“

Очите на свекървата все повече започнаха да изтъняват в две ледени цепки, а усмивката на Дамян наметна бохча през рамо и се запиля “някъде  зад девет земи в десета.

Аблена често ходеше при баба Койна, пиеше търпеливо нейните билки, а когато се изсунеше като сянка от вратата, старата дълго и горещо се молеше пред малката иконка на Богородица.

Накрая Аблена съвсем се отчая и все по – често поглеждаше към кладенеца. Водата му сякаш я зовеше, мамеше, молеше да й предаде кръшната си снага, да умие грижите от лицето й и да склопи завинаги прекрасните й черни очи.

Не щеш ли обаче, точно преди да погълне крехкия й живот и да го отведе в страната на сенките, чудото се случи.

-        Трудна съм, мале – прошепна една вечер Аблена и сякаш сам Господ слезе на вечерята им.

Но не му беше дошло времето,  кога бебето тръгна да излиза. Недоносените трудно оцеляваха, затова и име не му дадоха. Увиха го в агнешки кожи и го оставиха на топло край огнището, а свекървата с натежало сърце милваше босото краче с шест пръстчета, което се подаваше от крайчето .

Превиха гърбове и зачакаха най – лошото, обаче в нощта срещу Димитровден един немощен писък сряза тишината, надвиснала като покров над къщата.

Господ за втори път слезе в този дом и разреши на хилавото да живее.

Малкият Митьо растеше дребно, но здраво и жилаво дете.

Разбра се за шестото му пръстче на лявото краче  и людете взеха да се плашат от него и да го отбягват, но децата го обичаха и почитаха  като войвода.  Хорските сплетни, че бил белязан от Дявола, оти го е родила Посечената, стигаха само до черните му, искрящи като въгленчета очи, после потъваха в широката му,  татьова  усмивка и падаха обезоръжени в нозете му.

Свекървата отвори широко очи, изпълнени с любов и благодарност и не даваше косъм да падне от главата на малкото и майка му.

Благата усмивка се върна отново на Дамяновото лице и нарисува толкова обич в очите му, че Аблена цяла се къпеше в нея.

Но, думат старите хора:  Много хубаво, не е на хубаво.

Един  зноен,  летен ден сянката на Билюл Ага надвисна над селото, като чумав облак. Ордата му, настръхнали и разлютени стършели, бе  готова да пали и сече наред.

Аблена беше на мегдана и не свари да избяга навреме. Билюл Ага я съзря и очите му се наляха с кръв, а в слабините му забушуваха мълнии.

Дорде кръшната й снага се люшна да побегне,  две страшни, мръсни ръце я сграбчиха и провесиха на седлото, като жертвен агнец.

Агата вдигна десница да даде началото на края, но тя замръзна, увиснала във въздуха.

Пред коня стоеше малкият Митьо, а Билюл Ага с побеляло лице, ужасен беше втренчил мътните си очи в босото краче с шест пръстчета.

Времето се разбърка в главата му, подреди парченца откъслечни спомени и сглоби образа на сухата, върлинеста  циганка Зорка, която седи на килимчето и му гадае.

Агата я слуша с присмех, така щото само пустото човешко любопитство му я проводи да запълни скуката тоя следобед.

Зорка е пребледняла, кърши ръце и разтреперано шепне:

-        Кога видиш, Аго, шестопръстото, да знайш, че требе да бегаш. Сам Господ го е белязал да живее, а майка му е Посечената. Лицето й турски ятяган е жигосал, кръвнина  рода си е дала, да оцелее. Пипнеш ли Аго тях или някой от селото, затрит си. Първо ше ти изсъхне семката, после ше ти изгният ръцете и нозете, накрай по корем  ше се влачиш, с пришки и струпеи покрит.

Билюл се разгневи тогаз и изхвърли циганката с бой, но сега гледаше втренчен босото детско краче и започна да усеща, как  ледени иглички запъплиха бавно по гърба му и страхът започна да го души в стягаща, желязна хватка.

Агата захвърли Аблена на земята и даде знак за отстъпление на обърканата орда.

Чумавият, разярен  облак се сгъсти и натежа от лютите, свирепи погледи  и нечовешкото желание за разруха и смърт. После се люшна колебливо, но Агата не прощаваше своеволия.

Повече никой от тоя край нито ги чу, нито ги видя.

Горе, високо в гората, местните издигнаха малък, каменен параклис и го нарекоха св. Димитър.

Селото отдавна го няма, хората също, но там, високо, скрит между вековните дървета все още стои малкият параклис. Разправят, че в навечерието на Димитровден  пред портичката  му се явяват две призрачни фигури - млада жена с голям белег на лицето и малко момче с шест пръстчета на лявото краче. То стиска в ръцете си кесийка, пълна със сбъднати желания. Казват, че който го види, дарба ще получи – да сее надежда и да бъде потребен на хората.