Тази сутрин  
полудяха тополите,  
неизплакали вятъра  
от среднощния мрак.  
Тя си тръгна,  
разплела коси  
и набо́лена,  
Той събира парчета  
от стария свят.      

Те са голи до кокал  
и до кръв са изострени:  
Тя е огън и лава,  
Той е мраз и стрели.  
Сякаш хиляди дяволи  
в тях вилнеят наострени  
и рушат до полуда  
всички стари следи.      

Но душите им  бъбнат,  
като млади вселени,  
трепват, лумват, изригват,  
щом Луната заспи  
и тогава запяват  
всички древни сирени,  
и стопяват се с изгрева  
тез човешки сълзи.      

Тази сутрин тополите  
тихо шушнат на вятъра:  
Тя се върна израснала,  
мека, обла, добра,  
Той завърза очите  
на хилядата дяволи  
и внезапно Земята  
сякаш с тях затуптя.