Постинг
03.05.2020 11:10 -
Ден 1-ви
Ден първи от новата ера ( след извънредното положение).
Връщам се на работа - Ура, урааа
От вълнение не заспах почти цяла нощ, накрая задрямах и се успах. Скочих като ужилена, сещайки се, че съм забравила да си приготвя дрехи. Издърпах всичко от гардероба на земята, но след половинчасово мерене, установих, че ми стават само чорапите и обувките.
Ами сега?!
Сипах си кафе, запалих цигара и се сетих за Джеки Чан. Обичам го този човек, си мислех, докато се понесох като малко локомотивче към гардероба с кърпите и спалното бельо.
Тъкмо приключих обаче с умопомрачителния тоалет от персон и половина алени рози и седевченооранжев единичен чаршаф на маргаритки и се появи сънената наследничка. Тя категорично изрази съмнение относно модната тенденция между алени рози и седефченооранжеви маргаритки. После нежно, но твърдо ме върна, да сменя маргаритките. Когато, най-накрая, пуфтейки, излетях от вратата като червено торнадо, вече бях започнала да огладнявам, въпреки половината тава тутманик, който изконсумирах, докато сътворявахме новата модна тенденция за извънгабаритни.
Не бях шофирала от месец и половина и с изненада установих, че колата рязко ми е омаляла. Изхвърлих предната седалка, за да не се бавя повече и потеглих, карайки седнала на задната. Пристигнах, развълнувана, но колегите подозрително ме спряха на вратата. Не вярвали, че съм аз, искали лична карта, за по - сигурно и шофьорска книжка. Обаче, на двата документа съм с различна коса и те се отплеснаха във вечния спор за блондинките и брюнетките. Използвайки залисията, се плъзнах между тях, грациозна, като боен кораб и влетях вътре. Адреналинът ми тупкаше, като след скок с ластици от Аспаруховия мост, докато не се оказа, че и стола ми е омалял. Скърцаше, скрибуцаше жално, ама на мен ли ще се опре. Тамън се намърдах що-годе между двата подлакътника и с протяжно изскърцване амортисьорчето му се предаде пред разгънатите ми прелести и се озовах почти под бюрото.
От съседната стая се подаде само главата от шефското тяло, като явно се чудеше дали е безопасно за влизане след чудатите звуци от неравностойната борба със стола.
И той не вярвал, че съм аз, и той искал лична карта.
Пратих го при колегите, да ми вземе документите, а аз се запътих към стаята за почивка, да си хапна от тавата с кекса.
Много вълнение ми се събра, а няма още обяд.
Връщам се на работа - Ура, урааа
От вълнение не заспах почти цяла нощ, накрая задрямах и се успах. Скочих като ужилена, сещайки се, че съм забравила да си приготвя дрехи. Издърпах всичко от гардероба на земята, но след половинчасово мерене, установих, че ми стават само чорапите и обувките.
Ами сега?!
Сипах си кафе, запалих цигара и се сетих за Джеки Чан. Обичам го този човек, си мислех, докато се понесох като малко локомотивче към гардероба с кърпите и спалното бельо.
Тъкмо приключих обаче с умопомрачителния тоалет от персон и половина алени рози и седевченооранжев единичен чаршаф на маргаритки и се появи сънената наследничка. Тя категорично изрази съмнение относно модната тенденция между алени рози и седефченооранжеви маргаритки. После нежно, но твърдо ме върна, да сменя маргаритките. Когато, най-накрая, пуфтейки, излетях от вратата като червено торнадо, вече бях започнала да огладнявам, въпреки половината тава тутманик, който изконсумирах, докато сътворявахме новата модна тенденция за извънгабаритни.
Не бях шофирала от месец и половина и с изненада установих, че колата рязко ми е омаляла. Изхвърлих предната седалка, за да не се бавя повече и потеглих, карайки седнала на задната. Пристигнах, развълнувана, но колегите подозрително ме спряха на вратата. Не вярвали, че съм аз, искали лична карта, за по - сигурно и шофьорска книжка. Обаче, на двата документа съм с различна коса и те се отплеснаха във вечния спор за блондинките и брюнетките. Използвайки залисията, се плъзнах между тях, грациозна, като боен кораб и влетях вътре. Адреналинът ми тупкаше, като след скок с ластици от Аспаруховия мост, докато не се оказа, че и стола ми е омалял. Скърцаше, скрибуцаше жално, ама на мен ли ще се опре. Тамън се намърдах що-годе между двата подлакътника и с протяжно изскърцване амортисьорчето му се предаде пред разгънатите ми прелести и се озовах почти под бюрото.
От съседната стая се подаде само главата от шефското тяло, като явно се чудеше дали е безопасно за влизане след чудатите звуци от неравностойната борба със стола.
И той не вярвал, че съм аз, и той искал лична карта.
Пратих го при колегите, да ми вземе документите, а аз се запътих към стаята за почивка, да си хапна от тавата с кекса.
Много вълнение ми се събра, а няма още обяд.
Няма коментари
Търсене
