сънувах те нощес –

ти беше лунна роза,

а аз – раздърпан пес,

разкъсващ на парчета

света си отеснял,

а ти със поглед нежен

събираше ме цял.

От тази тъмнина

изплитах си покров,

а ти със ласка бяла

извайваше ме нов.

Вървяхме – аз вампир,

с душа от чер метал,

а ти ми даде обич

и пак съм оцелял.

Здравей, прекрасна моя,

къде те има днес –

да ме намериш, мокър

и бездомен пес,

да ме спасиш нарочно

с разплакани очи

и тихо да прошепнеш: