Заболя я.
Не очакваше такава силна болка. Тя се разстла в тялото й с една, крещяща настойчивост и заседна в гърлото, притискайки го с ръце, като нажежени клещи.
Сълзите, като бисерни топчета извираха от очите и врязваха солта си в бледите скули.
Писъкът не излезе от устните, просто впи острите си зъби в сърцето й и остана да пулсира в слепоочията, като накъсани въздишки.
Беше срещала смъртта и друг път.
Беше губила близки хора и безсилието пред тази закономерност винаги й напомняше преходността на живота и смисъла от него.
Не очакваше черната финалност да я рани така с края на едно куче.
Нейното куче.
Верният, четириног приятел лежеше на земята с отворени очи, сякаш я е викал, или е искал да се сбогува с нея.
Топлите, кафяви очи, с които я гледаше, понякога присмехулно, друг път тъжно, но винаги с онова обожание, присъщо само на кучешката раса, сега бяха безжизнени и завинаги угаснали. Муцунката, замръзнала в предсмъртно изражение, никога повече нямаше да я посрещне с познатото излайване и нямаше да отговаря на веселото й бърборене.
Изпънатите, вкоченени лапи затискаха във вечна прегръдка бялото петно на коремчето, което сега приличаше на смачкано, увехнало цвете.
Никога повече нямаше да протяга дясната си лапа в едно, ритуално "благодаря",
винаги, когато му носеше храна. И най - тлъстия кокал не беше в състояние да грабне вниманието му, преди да се "здрависа" с нея и да си получи погалването зад ушите.
Тя си спомни, как го взе, почти на шега. Бяха три кутрета, почти еднакви.
Тя просто седна и каза:
- Което дойде при мен, ще го взема.
Мъничък, черничък, с още клатеща походка той се търкулна, като мека топчица, спря до крака й, завъртя глава и изджавка.
Сякаш я избра.
Тя започна да изрежда имена, но мъникът, изгубил интерес, не оцени важността на ситуацията, че го кръщават. До едно, определено име, при което се обърна, наклони уши на една страна и повторно изджавка. Избра си и името.
Казваше се Дино.
Не беше стар. Не беше и болен.
Тя разбра, че някой, отдавна изгубил съвестта си съсед, подразнен може би от съвестно изпалняващия функциите си, верен пазач, се е погрижил /най-вероятно с помощта на отрова/ той да приключи по-бързо земния си път.
Гневът й от това не беше в състояние да притъпи болката, нито дори да я измести. Тя просто трябваше да свикне с нея и да се научи да не обръща внимание на онези, които щяха само да махнат с ръка и да кажат с досада:
-Голяма работа! Едно куче...
Обаче тя знаеше. Когато човек е живял години наред с него, то сякаш вече е част от семейството, част от живота ти. И когато вече го няма, остава липсата. 
И яростта...
...от хорската жестокост.