Обичаше я. Господи, колко я обичаше.
Шеговитата й, полуиронична усмивка и сърцевидните й устни. Нежната извивка на грациозната й шия и инатливо вирнатата брадичка. И очите. Тези големи, зелени очи с омагьосващи пламъчета и омайваща примамливост.
Как съумяваха да имат толкова различни нюанси на зеленото за всяко настроение?! Повехнало зелено, когато е тъжна, светлозеленото на млада, избуяла трева, когато е радостна, кристалнозелено, сякаш прозрачно, когато плаче.
Ако се беше родила в Средновековието, като едното нищо биха я обявили за вещица и биха я изгорили на кладата.
Напоследък зеленото беше съвсем потъмняло и той започна да се плаши, че ще потъне съвсем в светлокафявата гама.
Беше разбрала по разпечатките. Проклетите сметки за GSM-а винаги се получаваха, когато него го нямаше. Дали от скука, или просто женската интуиция й беше подсказала, че отношенията му със съседката от приятелското семейство далеч надхвърлят невинния флирт.
Грандиозния скандал, който му спретна го завари неподготвен. Не съумя и да усети всъщност, колко е наранена, излъгана и предадена наивната й душа.
Защо избра точно съседката - не знаеше. Нямаше достатъчно пари за лъскава, скъпа любовница, но и така му беше удобно.
Тя нямаше брак с мъжа, с когото живееше, а и той не изпитваше никакви скрупули. Въпреки факта, че с този мъж, освен приятели, бяха и далечни братовчеди. Не беше първа красавица. Не беше и по -умна. Но беше различна. Друга. Брачните окови и рутинният секс бяха изиграли своята роля. Пък и често си повтаряше оправдателно на ум, че ако кучката не си вирне опашката, мъжкият не би я закачал.
Винаги беше ревнувал жена си. Дори, когато вървеше по улицата, мъжете се обръщаха след нея. Натякваше й постоянно за разни любовници и нищо на света не беше в състояние да го убеди в противното. Не знаеше за консервативното й възпитание и почти фанатична вяра в семейството. Не предполагаше, колко усилия й костваше да издържи ревнивите му изблици, нападки и обвинения.
След скандала се изолира. Сви се и се затвори в някаква черупка, която се оказа здрава и непробиваема, като стомана. Заради детето не се разведе с него, но не можа да преглътне двуличието на тази, с която години наред бяха споделяли майчинството, вечерите и дори летните почивки.
Отслабна, сякаш се смали, а бялата й кожа стана почти прозрачна върху опънатите скули на тъжното лице. И изгуби зеленото на очите си. Онова прекрасно, наситенозелено, което го омагьосваше и разтупкваше вените на слепоочията му.
И тогава разбра. Разбра, че я е обичал през цялото време, още от първия миг, седнала в онова кафене и обесняваща разпалено нещо, а после, като се засмя, сякаш разпръсна малки пламъчета около себе си. Откритието дойде неочаквано. Като гръм от ясно небе. Стовари се върху него с цялата си сила и го смаза с тежестта си.
Не искаше да я изгуби. Не можеше да я изгуби. Трябваше да бъде с нея. Да остарее с нея. Да умре с нея.
Изгаси цигарата в препълнения пепелник, легна в семейния креват и се сгуши в топлината на нежните извивки на тялото й. Утре щеше да върне наситенозеленото в очите й .
Завинаги.