Седеше и гледаше ръцете си. Сините вени, изпъкнали като миниатюрни, неподвижни змийчета сред напуканата, като пресъхнала пустиня кожа. Тънките пръсти, някога грациозни и нежни, сега приличаха на възлести израстъци, сякаш малки клончета от средновековен дъб.
Седеше от часове. Не виждаше. Не чуваше. Не усещаше хладината, разстилаща се в стаята, след като последното дърво отдавна се беше превърнало в пепел и в старовремската, излъскана печка не беше останало нито едно живо въгленче.
На коленете й лежеше стар, оръфан албум с избелели, намачкани фотографии-
Млада, щастлива двойка, в чиито очи се оглеждаше слънцето, а усмивките им сякаш преливаха извън рамките на времето. Колко отдавна е било...Мечтите, амбициите, голямата любов, смешните плитки и калпачето на палавите им деца. Строежът на новата къща и вехтата, басмена рокля, която носеше години наред, за да спестят за прозорците и вратите...
Последната снимка събуди в очите й дремещите сълзи, изтръгна ги от латергията и те покапаха, като горещи игли по сбръчканите й ръце.
Той поне беше вече добре. Там, където болката и страданието бяха безсилни и безвластни. Там, където гладът и жаждата не съществуваха. Там, където нямаше старост и безсилие.
Вярваше, че човек не умира напълно. Някак си знаеше, че след смъртта на тленното, изтерзано тяло неговата душа продължава да съществува някъде. Иначе какъв е смисълът?!
Колко бързо мина всичко.  Животът й се изтърколи, като голямо, шарено кълбо  и вече знаеше, че остава съвсем малко, докато конецът се развие напълно. Не усети годините. Изнизаха се, като пясък между пръстите, стопиха се като пролетен сняг, оставяйки тежината си в износените кости и  белите коси.
Беше съвсем сама в голямата къща. Двете й деца отдавна бяха заминали в големия град и бяха твърде заети с оцеляването си в джунглата от бетон и стъкло.
Не ги винеше. Това беше техният живот и в него нямаше място за сбръчкани, безпомощни старици, като нея. 
Стана бавно, забради главата си с най- новата си кърпа и започна да събира нещата си в голяма, найлонова чанта.
Заключи старателно вратите и погледна за последен път дома си. Прозорците, като слепи тъмнееха със спуснатите си пердета, а полукилнатият комин, прегърбен под утринното слънце, сякаш й махаше за сбогом.
Докоцука до спирката и с последното левче, скътано от пенсията се качи на автобуса за старческия дом.