Последна битка, мечът ми тежи,
програчва гарван, някъде отляво,
дъждът ме жали с капките - сълзи.
Не вижда ли, че пак съм оцеляла?!

Подрънкват ризници, полюшват се лица
и няма феи, само кръв и рани,
дори не бягам, просто си вървя,
след тези битки, ставам по - голяма.

Животът е подарък. А смъртта
печели винаги, дори последна,
сред мечове и криви знамена
забравяме, че всъщност сме и земни.

Земята ни притегля.
От самото ни раждане,
ни дърпа надолу,
към недрата си.
Като майка,
обичаща силно
децата си,
ни е оставила
да се наиграем на воля...
И като майка,
някои ден ще ни прегърне
за да ни запази за вечността.

Страна е нейната обич, но искрена.

Силни думи! Поздрав! :)