Той скиташе навън с часове. Вглеждаше се в уморените лица, забързаните походки и нервното подрънкване на лъскави обеци и висулчести колани. После потъваше в мъглата, като изгубен, есенен лист и тя го прегръщаше с лепкавите си, влажни ръце, като му отдаваше студеното си докрай.
Нямаше Я.
А Той знаеше, че съществува. С нежни ръце и голяма, широка усмивка. С дълбоки, прекрасни очи, в които да потънеш и да намериш изгубеното си аз. Грациозна, като лебед с бялата си шия, а под стъпките й никнеха слънца, които разтупкваха коленете и караха сърцето да препуска, като конче, уплашено от светкавици.
Къде е?
Няма Я. Още я няма.
Той се отскубна от вледеняващата прегръдка на мъглата и влезе в първата, изпречила му се кръчма, където се зае да дави тъгата си в стограмови чаши първокачествено уиски. Без лед. 
Две изрисувани дамички го приклещиха на високия стол, като проскубани тигрици, надушили сочно, топло, живо месо.
Разкара ги с отвращение. Беше му омръзнала кукленската им, празна същност и стереотипния, механичен секс.
Побягна отново към мъглата. Тя беше студена и гадна, но поне не досаждаше с кухи предложения.
Не можеше да плаче. Не можеше дори да вие, като ранен вълк. Чувстваше се празен, като стъклен сувенир. Сякаш някой го беше разчупил на две и му беше оставил само тази половина, с която можеше да диша и да ходи.
И да копнее.
Да жадува
Нея.
Да Я сънува, а на сутринта, уплашен, че тя ще изчезне, да не иска да се събужда.
Жестоко е. Несправедливо е.
Мразеше дома си. Въпреки луксозните мебели и горящия огън в камината, му се струваше голо и студено.
Огромното легло му приличаше на потъващ, презокеански кораб, който всеки момент ще го повлече към дъното, към най-дълбокото и мрачното, където няма дори пясък.
Завесите се полюшват, като парцалени абстракции, въпреки луксозната си същност и лъскави шнурчета.
Стените го прехлупват между абсурдните оттенъци на бежаво с тъмни нюанси на избеляла охра. /Какви ли призраци е сънувал горкият дизайнер?/
Той мразеше дома си.
Тя не го чака там. Не го целува с топла, изгаряща уста. Не шляпа боса по теракота, облечена в най-новата му риза. Не го гледа с онези големи, пленяващи очи, които ще го накарат да се почуства като крал.
Той пак е навън.
Броди в мъглата.
Търси Я.
Той е Самота. В мъжки род.