Спирачките изскърцаха войнствено и заковаха колата на десет сантиметра от излинялото палтенце на Ани. Шофьорът, разгневен и псуващ, излетя от седалката и се развика срещу нея с цялата ярост, насъбрала му се от последната седмица.
Младата жена изведнъж се отърси от вцепенението и осъзнавайки сериозността на положението с едно “Извинете и благодаря” побягна към отсрещния тротоар.
Студената кал джвакаше равномерно под стъпките й, а в джоба ръката й нервно мачкаше белия, ситно изписан лист.
“Какво да правя? Какво? Какво???” – въпросът я блъскаше в главата, като равномерен железарски чук.
“Как можа да постъпи така със собствената си племенница” – недоумяваше Ани за онзи, който по всички закони на генетиката й се водеше вуйчо.
- Вуйчо, как пък не – измърмори тя на глас и прочете за кой ли път нотариалната покана, с която той я заплашваше, че не му ли плати за един месец, ще заведе дело за делба с изкарване имота на публична продан.
-Шестнайсет хиляди, шестнайсет хиляди – мрънкаше си Ани - продаде ме за шестнайсет хиляди. За няколко си хиляди се отказа от собствената си сестра и от племенницата си. Това го има само в сапунените сериали.
“Да, ама не” – обади се злорадо гласче в ушите й. Ето, че се случва и наистина.
Уморена от безцелното обикаляне, Ани стигна до градския парк и с въздишка се стовари върху една, отровно – зелена пейка.
Спомни си баба си. Милата, блага усмивка и вечното старание да я научи да бъде добра. Да я обичат хората, да я уважават.
Вятър ! – Кой ли на днешно време уважаваше добрите и честните?! По – скоро я вземаха за наивна, захлупена женичка.
Ани се сети с тъга за последните месеци от живота на старата жена, за безсънните нощи, памперсите, инжекциите, за болките, които тя беше безсилна да облекчи.
Дъщерята и синът живееха в други градове и на нея се падна участта да гледа баба си на легло. А беше само на 29 и с малко дете.
Вуйчо й дойде два пъти, донесе две чувалчета картофи и само й повтаряше, колко добро момиче е. Нито дума за лекарствата, иенжекциите, памперсите... Май не се сещаше, че всичко трябва да се купи с пари.
Майка й идваше по – често и тогава Ани жадно гълташе почивките от този кошмар.
А някога и тя живееше в големия град. Щастлива, малко безотговорна и съвсем свободна.
После дядо й почина и тя реши временно да поживее с баба си, да не е сама старата жена в голямата къща.
След година разбра, че временните неща всъщност излизат доста посттоянни. Омъжи се и някак странно примирена остана в малкия град.
“Защо?” – недоумяваше тя, когато получи призовката, че вуйчо й я съди да развали дарените й 4/6 части къща от баба й.
“Защо не се обади? Да се разберем като бели хора.” – задаваше си всеки път тези въпроси, щом се срещнеха в съдебната зала, като двама най – заклети, кръвни врагове.
“Грозно e!!!” – негодуваше Ани – той има два апартамента, ниви, къщи на село... Как може за няколко хиляди да се отрече от собствената си сестра, да зачертае от живота собствената си кръв. Човекът не е ли по – важен от парите?!
“В случая май наистина звуча наивно” – изохка тежко младата жена. “Бабо, бабо, помогни ми. Та той ще ме изхвърли на улицата и хич не му и пука за старата къща, която сте строили с толкова любов и лишения.” – Ани седеше неподвижно на отровно – зелената пейка и само двата реда сълзи по бузите издаваха голямата й мъка.
Беше тихо, мракът намяташе лилавата си пелерина върху града и хората, подгонени от мразовитата вечер, бързаха да се приберат на топло по домовете си.
Внезапно се разнесе леко, сребристо сияние, което бавно се превърна в размит силует.
Ани обърна замъглен поглед и съвсем се смрази на пейката. До нея стоеше баба й. Е, не съвсем истинска, от плът и кръв, а по – скоро като една, разливаща се сянка, но наистина беше тя.
- Не се страхувай – гласът не идваше от сянката, а по – скоро прозвуча направо в главата й.
- Всичко ще се оправи. Сега се прибирай. И не се тревожи, нещата ще се наредят – гласът шепнеше в ушите й ласкаво и успокояващо.
Ани разтърка очи, изтри сълзите и плахо се огледа. Нямаше никой. Само едно, бездомно куче лежеше до мижавата, жълта лампа и кротко спеше, свито на кравай.
Младата жена се изправи, мушна премръзналите си ръце в излинелите джобове и бавно тръгна към къщи. След нея проръсиха ситни, пухкави снежинки и сякаш един размит силует й махаше в далечината за сбогом.
