Изгубих си музата. Ей тъй, вчера както си седях на диванчето, най-неочаквано открих, че я няма. Че като скочих. Че като се втурнах в едно търсене. Къде ли не гледах- и в гардероба, и под леглата, даже и в шкафа с чиниите, а после и в онзи другия-с юфката и червения пипер. Не и не. Никъде я няма.
Хукнах да обикалям всички приятели и познати. Звъня от врата на врата и питам:
- Да съм си забравила музата у вас?
А те ме гледат и примигват нерешително:
-Е па, не. Нема я у нас.
Една даже ми вика:
- Не съм и виждала таково нещо у дома. Това да не е някаква нова марка фон дьо тен?
Да се смееш ли, да плачеш ли?!
Шляя се умърлушено по тротоара и си подритвам една консервна кутия. Отеква  дрънченето в ушите на околните, ама аз хич и не забелязвам свирепите погледи, с които ме даряват по-нервните. Зер, беля работа е това, да си изгубиш музата. Сега откъде ще си взема друга?! Пък и тя ще е някоя чужда, непозната, а аз така съм си свикнала с моята. И си подритвам кутията още по-настървено. При последния, доста силен шут, тя отхвръква стремглаво на няколко метра встрани и трясва една дремеща, парцалива купчина. Оказа се човек. От ония, дето всичкото притежавано им е на гърба.
Премигна сънен и се вторачи войнствено в мен:
- Къв ти е проблема бе, малката?!
- Ами, изгубих си музата - изстрелях механично, преди да започна културно да се извинявам за неволната атака.
- Такова нещо не се губи-отговори философски клошарът. Губи се работа, къща, кола, жена...взе да изброява той на пръсти, явно нещата, които вече нямаше. Като му свършиха пръстите на ръцете, млъкна. Имаше ли смисъл да брои повече?! Очите му бяха безизразни.
- Сега, малката, бягай да се наспиш и не се тревожи. Музата си е при теб. Само малко си почива. Не я насилвай - потупа ме бащински по рамото и се усмихна. После придърпа бутилката и гушна петнистия помияр, който кротко лежеше в краката му.
Прибрах се у дома. Лампите светеха и създаваха уют. Имах храна и меко легло. Имах семейство. Имах всичко. Имала съм през цялото време. И е било под носа ми, а аз не съм го забелязвала. Когато заспах, сънувах него - бездомния, с уморените очи. Усмихваше се и ми казваше:
- Аз вярвам в теб. А ти в какво вярваш?!