Една самодива в среднощието

тъче от сълзите си риза,

нечуто подрънкват оковите,

нескрито страхът я убива.

Уморени светулки изтляват,

като капки от кръв на нощта,

самодивският огън догаря,

а тя вече е земна жена.

Босоноги звезди ще я търсят

във гората, при стария дъб,

ала тя, безвълшебна, ще тръпне

голо - грешна в човешкия студ.

Вън, зората отново е девствена,

от сълзите възкръсва роса

и заглъхва самодивската песен

за пленената, малка сестра.