Селцето се е свило,
като зрънце,
обрулено от хищна,
нощна птица.
Една сълза умира,
на разсъмване,
а вятърът развява
плащеница.

Покриват се с покрова
нищосенките,
осили оживяват,
някак алчно,
забулени в забвение
седенките
прошушват глухо,
призрачно и тайно.

Отгоре, във комините
е лято
обръгнало и куцо,
до неделя,
а кьоравите къщи
са поляти
със тежка и развлачена
къделя.

Селцето се е свило,
като помен,
останал след
заседнала въздишка
и Господ го записва
като спомен
във българската си, 
последна книжка.